Тук си, нали?

Published 11.10.2019 | By ghost soul

„- Какво се е случило?

– Нищо.

– Лъжеш.

– Остави ме на мира!

– Няма. Кажи ми какво не е наред. Тук съм.

– КАКВО КАТО СИ ТУК, ПО ДЯВОЛИТЕ? НИЩО НЕ МОЖЕШ ДА НАПРАВИШ! Нищо! Питаш какво не е наред? Наистина ли те интересува шибаният отговор на шибания въпрос? ТИ не си наред! Да обичаш някой като мен – това е лудост! АЗ не съм наред!

Дори не мога да се побера в тая проклета представа за “ аз „, тясно ми е в хорските очаквания, задушавам се клаустрофобично в глупавите им представи! Презирам вечното им тъпо “ разбирам „, съжалението и овчия им поглед! Нищо не разбират ! Само се преструват и клатят глави, а никога не могат да проумеят нищо, защото опитват с главите, които са кухи, да търсят отговори, които идват от сърцето. А те са толкова празни, така изсушени и атрофирали, че съвсем са забравили за сърцата, с които са били родени! Жалки лицемери! Дори не могат да усетят кога трябва да сложат на лицата си тъпата маска, за да изиграят ролята, за която се бутат! Не умеят да прегръщат, а говорят за подкрепа! Не слушат какво им се казва, а претендират, че чуват! И винаги, винаги казват “ тук съм „, а дори когато физически са тук, никакви ги няма!

Сякаш в гърдите ми се взриви вулкан. Целият ми гняв към другите и всичката себеомраза, трупани с години търпеливо в мен изригнаха към него. Не, че беше виновен. Просто беше най-близо. И просто ме обичаше, а това го правеше лесна мишена за бурята.

Плачех и крещях, напълно отдадена на пристъпа. Треперех като лист под напора на емоции, които той едва ли разбираше. Защото някои рани са по-дълбоки от други и кървят при най-лек допир. С години. А поредния нож, който почувствах забит до дръжката, възпламени и всички привидно заспали разломи в душата ми.

В някакъв момент, дори не помня какво виках, защото не можех да следя словесния си поток сама. Струваше ми се, че е продължило с часове. А може би бяха минути. Нямаше значение.

Постепенно притихнах и осъзнах, че съм обятията му. Не помнех кога ме беше доближил, нито кога ме е прегърнал. Вече хлипах тихичко върху ризата му, а тишината беше оглушителна след грохота ми.

Сякаш се бях пречупила. Някаква стена се беше сринала. Дишах малко по-свободно.

За пръв път някой ме разбираше – продължавах да виждам непромрачената обич в очите му. За пръв път някой понасяше това с мен. И продължаваше да ме гледа по същия начин от преди кризата.

Още няколко минути се отрониха в мълчание като зърна от натежал грозд.

– Как можеш да обичаш някой като мен? – попитах тихичко.

– Не е твоя вината за всичко, което си изживяла.

– Не съм сигурна в това.

– Ти си добър човек, скъпа. Независимо какво си мислиш. Ти си много наранен добър човек. Но това не те превръща в чудовището, което смяташ, че си.

– Мислиш ли, че има… надежда? Някой ден да спра да се чувствам толкова мръсна.., толкова осквернена… – плачът се надигаше отново в гърдите ми, но този път не беше опустошение, а необходимост, за да изкарам навън последната мръсотия.

– Ще те излекуваме заедно. Няма да позволя на болезнените спомени да те разкъсат. Нито ще те оставя да станеш някой, който дълбоко в себе си не си.

– Ще мога ли да водя нормален живот?

– Тези, които са ти причинили болка, ще си го получат. Животът винаги знае на кого какво да даде. А ти ще преглътнеш тази горчива чаша, защото ще ти покажа най-доброто, което те очаква. Ще направя всичко по-силите си да се усмихваш занапред. Чу ли?