ЗАТОВА

Кажи ми ако нещо ти тежи.
Ще бъда тук. До край ще те изслушам.
Без страх, без угризения, лъжи…
Разказвай ми… До тебе ще се сгуша
и тихичко ще слушам… до мигът,
когато и последните ти думи
във тъмното пространство извалят
и тихото остане помежду ни.

Не си виновен, че се чувстваш сам.
Не е виновна, всъщност Самотата!
Повярвай ми, до болка си разбран!
(Погледна ли в теб – виждам мен самата)
Не позволявай тъмната река
да повлече душата ти красива!
Не знаеш ли, че тук съм за това –
за да не позволя да си отидеш…

Защото вярвам: всичко се нарежда!
На тъжните Бог праща светлина:
две длани обич, две очи надежда…
Не знаеш ли, че тук съм за това?
Повярвай! Няма да те нараня
(ще си те пазя, страшно си ми скъп)
И ти не пускай моята ръка!
Приятелството в наши дни е кът.

Павлина Соколова

Душите, подобно на поточетата и растенията, също се нуждаят от дъжд, но по-различен: дъжд от надежда, от вяра, от нещо, заради което си заслужава да живеят.
Когато не вали такъв дъжд, всичко в душата умира, въпреки че тялото продължава да живее.

/ Паулу Коелю /

“ – Къде беше досега?
– Тук, наблюдавах те през цялото време, само че ти не разбра.
– Наистина ли? И какво видя?
– Видях всичко онова, което другите не видяха. Виждах отчаянието ти, виждах страха ти, виждах съмненията ти.
– Защо тогава не дойде, за да ме утешиш?
– Мила, всяка човешка трагедия е лична и всеки сам трябва да намери път към решението ѝ. Ако бях дошъл тогава при теб, ти щеше да ме заразиш с болката си. Вместо с любов, щеше да ме напълниш с проблемите и страховете си!
– От колко време си тук и ме гледаш?
– От малко, утре е 999-тия ден…
– Но това е твърде много време…
– Твърде много е, да стоиш и да чакаш някой друг да разреши проблемите ти вместо теб….
– Какво ще правиш сега?
– Нищо, ще те гледам…..
Рекъл животът и отместил поредния лист на календара. „

Елена Павлова

„Хората са като прозорци от стъклена мозайка. Истинската им красота може са бъде видяна само, когато има светлина отвътре. Колкото по-тъмна е нощта, толкова по-светъл е прозорецът.“

Богат е не този, който има най-много, а този който се нуждае от най-малко!

„Хората не осъзнават, че СЕГА е всичко, което съществува.
Няма минало или бъдеще, освен като спомен или очакване в ума.
МИНАЛОТО ви дава самоличност, а БЪДЕЩЕТО – обещание за спасение.
И двете са илюзии.“

Екхарт Толе

„Щастието винаги изглежда малко, когато го държиш в ръце, но пуснеш ли го да си отиде, веднага разбираш колко голямо и ценно е било.“

/ Максим Горки /

Ябълковото дърво

(Една житейска мъдрост)

Имало преди много години ябълково дърво. Едно малко момче обичало да си играе около него. Катерело се до върха, хапвало от ябълките, почивало си под сянката му. То обичало дървото, и дървото обичало момчето да идва при негo.
Минали години, детето пораснало и вече не идвало често.
Един ден отишло при дървото, но изглеждало тъжно.
– Ела да си поиграеш с мен – казало дървото.
– Аз вече не съм дете и не си играя с дървета – отговорил тинейджърът. – Искам играчки, а за тях ми трябват пари.
– Съжалявам, но не мога да ти дам пари. Ако искаш , можеш да откъснеш ябълките ми и да ги продадеш. Така ще имаш пари.
Младежът се оживил. Обрал всичките ябълки и бил щастлив. А после дълго време не се върнал. Дървото останало тъжно и самотно.
Един ден момчето, вече съвсем пораснало, дошло отново. Дървото се зарадвало от сърце.
– Ела да играем.
– Нямам време. Трябва да изхранвам семейството си. Имаме нужда от къща. Можеш ли да ми помогнеш?
– Съжалявам, аз нямам къща. Но би могъл да отсечеш клоните ми и да ги използваш, за да си направиш свой дом.
Мъжът отсякъл всички клони на дървото и си тръгнал. После дълго време не се появил. Дървото си стояло самотно и тъжно.
Човекът се върнал през един горещ летен ден. Дървото било изключително щастливо да го види.
– Ела да си играем!
– Остарявам. Искам лодка, за да си почина. Можеш ли да ми помогнеш?
– Използвай ствола ми, за да си направиш лодка! С нея ще пътуваш надалеч и ще бъдеш щастлив!
И такa, мъжът отсякъл дървото, за да си направи лодка. Отплавал с нея и дълго не се появил.
Дошъл след много години.
– Прости ми, момчето ми. Вече нямам нищо за тебе. Ябълките ми свършиха …
– Няма пролем, аз и без това нямам зъби да ги ям.
– Нямам и стъбло, по което да се катериш.
– Твърде съм стар за това.
– Наистина нищо не мога да ти дам. Само един пън ми остана – казало дървото със сълзи на очи.
– Нищо не ми трябва. Искам само място, където да си почина. Уморих се след толкова години.
– Добре! Един стар дървен пън е чудесно място за почивка.
Мъжът седнал, а дървото се усмихнало щастливо през сълзи.
*********************************
Това всъщност е историята на всеки от нас. Дървото са нашите родители. Когато сме малки, ние обичаме да си играем с мама и татко. После порастваме и ги напускаме. Идваме при тях само когато нещо ни е нужно или когато сме в беда. Но каквото и да става, родителите ни ще бъдат наша опора, и ще направят всичко, за да бъдем щастливи.
Може би си мислим, че момчето е било жестоко с дървото, но всички ние се отнасяме с родителит си по този начин. Приемаме ги за даденост. Оценяваме всичко, което правят за нас, едва когато вече е късно….

Източник: facebook

Лошите момичета карат без бельо, много лошите – без седалки..