Искам да знаеш, че не ме е страх.

Скъпи Томас…
Това е първото писмо, което някога съм писал.
Всъщност, не знам дали съм писал преди лабиринта.
Но дори да не ми е първото, навярно ще е последното.
Искам да знаеш, че не ме е страх.
Поне не и от смъртта.
По-скоро от забравата.
От това, че от вируса ще забравя кой съм. Това ме плаши.
Затова всяка вечер повтарям имената им на глас.
Алби…
Уинстън, Чък…
И ги повтарям отново и отново, като молитва,
и тогава спомените нахлуват.
Дребнички неща, като това как слънцето огряваше Долината,
в онзи миг точно преди да се скрие зад стените.
Помня и вкуса на яхнията на Пържитиган.
Не вярвах, че ще ми липсва.
Спомням си и теб.
Помня мига, когато пристигна в Кутията.
Един уплашен новак,който не си помнеше дори името.
Но щом се втурна в лабиринта, разбрах, че ще те следвам навсякъде.
И го сторих.
Всички го сторихме.
Ако можех да повторя всичко, не бих променил нищичко.
И надеждата ми за теб е, когато след години погледнеш назад,
да можеш да кажеш същото.
Бъдещето е в твоите ръце, Томи.
Знам,че ще съумееш да постъпиш правилно.
Винаги си го правил.
Грижи се за всички вместо мен.
Грижи се добре и за себе си.
Ти заслужаваш да бъдеш щастлив.
Сбогом, братле.

Превод: Мая Илиева
Източник: Maze runner: The death cure (2018)