„…..няма значение какъв си на тоя свят, важното е да има сърце. Да знаеш, че животът е дар от Бога. Трябва да го изживееш пълноценно, за да разбереш нещо от живота.“
Скъпи Томас… Това е първото писмо, което някога съм писал. Всъщност, не знам дали съм писал преди лабиринта. Но дори да не ми е първото, навярно ще е последното. Искам да знаеш, че не ме е страх. Поне не и от смъртта. По-скоро от забравата. От това, че от вируса ще забравя кой съм. Това ме плаши. Затова всяка вечер повтарям имената им на глас. Алби… Уинстън, Чък… И ги повтарям отново и отново, като молитва, и тогава спомените нахлуват. Дребнички неща, като това как слънцето огряваше Долината, в онзи миг точно преди да се скрие зад стените. Помня и вкуса на яхнията на Пържитиган. Не вярвах, че ще ми липсва. Спомням си и теб. Помня мига, когато пристигна в Кутията. Един уплашен новак,който не си помнеше дори името. Но щом се втурна в лабиринта, разбрах, че ще те следвам навсякъде. И го сторих. Всички го сторихме. Ако можех да повторя всичко, не бих променил нищичко. И надеждата ми за теб е, когато след години погледнеш назад, да можеш да кажеш същото. Бъдещето е в твоите ръце, Томи. Знам,че ще съумееш да постъпиш правилно. Винаги си го правил. Грижи се за всички вместо мен. Грижи се добре и за себе си. Ти заслужаваш да бъдеш щастлив. Сбогом, братле.
Превод: Мая Илиева
Източник: Maze runner: The death cure (2018)
Служител в офис пита свой колега:
– Мите, ти още ли си тук? Нали трябваше да тръгнеш по-рано за погребението на тъщата!
– Да, но първо работата, после удоволствието.