Неделя.

„Неделя е. Сутринта в неделя е тиха и настъпва бавно. Слънцето мързелува. Часовникът не звъни. Освен, ако глупаво не съм забравила да изключа алармата. Днес не съм. И денят започва едва-едва, само с аромат на кафе и никакви планове. Странно усещане за нищоправене и свобода. Неделята е щедра. Умиротворена.
Ден за обичане. Започвам от себе си това обичане. Затова оставам по пижама, подминавам пълната с чинии мивка и прахосмукачката също и се връщам в леглото. Обичам себе си, изгубена в завивките и с книга в ръцете. „Самозависимостта означава да разбера, че не съм нито самодостатъчна, нито всемогъща, че съзнавам своята уязвимост и че винаги постигам онова, което искам; но винаги отговарям за себе си.
Неминуемото последствие от това да зная кой съм и да не завися от никого е, че поемам отговорността и грижата за себе си и завинаги съм господар на живота си.”
Да, добре. Така да бъде. Хорхе Букай е мъдър човек. Обичам да чета точно него в неделя. Той все ме кара да имам време за себе си и да избирам себе си. Не че и в другите дни нещо ми пречи да обичам себе си, но тази тишина на неделята ме разтопява съвсем. Мога да не вдигам телефоните, да не отварям вратата, мога да не мръдна цял ден от леглото. Мълча. Нищо че съм жена или точно, защото съм жена. С мълчание събирам енергия, сили и… себе си. Насладата да си се обичам бавно се разширява в Любов към всичко покрай мен. Разтварям прозорците, нищо че е студено, изхвърлям ненужното, сменям енергията. Вместо онази делничната, забързаната, пускам да влезе кротката. Превръщам дома си в най-прекрасното място. И оставам в него.
Неделя е. Семеен ден. Но аз съм сама. И днес ми е добре в тази самотност. Не бързам. От бързане пропуснах толкова много срещи и хора, понякога си мисля, че пропуснах себе си. Затова сега не бързам и се надявам да не е късно. Все пак е неделя. Денят с Душа на дете. Детето в дните на седмицата. На този ден всичко му е простено и всичко му е позволено.
И на мен също. Затова днес цялата съм Неделя.“

Сашка Александрова